Човекът самурай
Живееше на седмия етаж.
И всяка нощ се канеше да скача.
Но все не му достигаше кураж,
да хвръкне като птица срещу здрача.
Назад погледне – кален, черен път.
Напред – мъгли и трапове бездънни.
Стои човекът, мисли. Всички спят.
Дано до утре някак да осъмне,
сърцето му – камбана без въже,
отрязала го в дъно да не плаче.
Жена, разбира се! (Какви мъже?!)
Те по-жестоки са и от палачи.
Но ето че веднъж, в самия край,
когато упражнявал на перваза,
отскока си човекът самурай,
подхлъзнал се и взел, че литнал даже.
Летял за кратко, впрочем само миг.
Липата го посрещнала с прегръдка.
Отронените дъхави сълзи,
се сипели по ризата му тънка.
А после го видяхме. Оздравял.
Липата си превързваше отвънка.
На нея беше само омотал,
едно въженце с вятъра да звънка.
https://youtu.be/RiwAgsNNKKw
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
