Момичето ми
Утрото докосна тъмнината
и миг, преди нощта да си замине,
устните им пламенно се сляха...
Звездите бавно станаха незрими.
А тя, нощта, откъсна се със стон,
тъй както теб от себе си откъсвам!
Превърнах своето сърце във трон.
Да го превземеш никога не ще е късно!
Защото и през девет планини,
сред девет пламнали морета,
в пустини девет с мъртви пещери
не ще намеря като тебе цвете!
Което да ме гали със дъха си
и да ми шепне подлудяващи слова!
Лети където искаш, но се връщай,
момиче свидно, горчива ми съдба!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Донов Всички права запазени
!
