Момичето ми
Утрото докосна тъмнината
и миг, преди нощта да си замине,
устните им пламенно се сляха...
Звездите бавно станаха незрими.
А тя, нощта, откъсна се със стон,
тъй както теб от себе си откъсвам!
Превърнах своето сърце във трон.
Да го превземеш никога не ще е късно!
Защото и през девет планини,
сред девет пламнали морета,
в пустини девет с мъртви пещери
не ще намеря като тебе цвете!
Което да ме гали със дъха си
и да ми шепне подлудяващи слова!
Лети където искаш, но се връщай,
момиче свидно, горчива ми съдба!
© Петър Донов All rights reserved.
!
