На бяла пейка в парка
седи момиче в тъмно облекло.
Сама, сред зелена пролет и
с крачета боси в свежата трева...
Очите и са вперени високо в синевата
над града, над шума, над суетата,
и бяло облаче някъде над планината
се оглежда в тези две небесно сини езера…
Аз гледам отстрани и знам -
аз седя на тази пейка
като ангел, виждащ за първи път света.
И знам загубих тази чистота,
и знам от тогава минаха не едно лета.
Загубих обичта, загубих младостта,
наранявах, губих себе си и теб и мразех,
и пак намирах всичко, и го пазех.
И сега аз знам, да знам –
аз съм същото момиче в парка,
но съм сама,
а ти забрави за всичко, нали така?
(30.05.09)
© Тони Иванова Всички права запазени