Монолог на бурята
Над море и гори, над реки, планини,
безпощадно, внезапно връхлитам
и не питам дали жалиш тихите дни
или нещо те стяга чепикът.
Нося вятър и прах, всявам ужас и страх,
с гръмотевици пея и плача.
И невинност, и грях с дъжд пороен залях,
и с градушка – за ниви палачът.
Смазвам много треви и цветенца добри,
насекоми и плъхове давя.
След дъждовни стрели и въздушни вълни,
само силно дърво се изправя.
И комини троша, и представи руша,
с моя верен привърженик – вятъра.
Имам волна душа, няма как да сгреша
нито звук от суровия театър.
Не наричай ме зла, а грабни лудостта,
дето с облачни шепи дарявам.
Аз съм просто съдба – малка част от света,
но понякога, силно ранявам.
А когато се спра и изгрее дъга,
виж пътеките - росни и бели.
С теб, човече, ни обич, ни омраза деля –
просто бях твоят изпит за смелост.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
