alkaltchev (Александър Калчев)
255 108
14.05.2012 г., 9:57 ч.

Монолози от разпятието на Христос 

  Поезия » Философска
3103 14 31

 

Монолог на разпнатия отляво разбойник

 

Аз няма да възкръсна непогребан,

макар че ме разпнаха до Христос.

Пребиха ни от бой. И мен. И него.

Той бе... Иисус. А аз – разбойник прост.

 

От раните и мене ме болеше,

но аз крещях, докато той мълча.

Трънлив венец очите му бодеше,

а аз се гърчех в невъздържан плач.

 

В смъртта все пак излизахме наравно.

И той, и аз – разпънати на кръст.

Но той... възкръсва. Аз, напротив – бавно

ще се превръщам в плодородна пръст.

 

А мъките ни май еднакви бяха.

Но той изкупвал чужди грехове.

Добре тогава. За какво умрях аз.

Нали и мен е щял да отърве.

 

И аз се мъчих също като него,

макар да съм убиец и крадец.

Щом болката божествен е критерий,

дали ще ме почитат за светец?

 

Сега разбирам, че е късно вече.

Дори да осъзнавам своя грях,

ще бъда пак разбойникът извечен,

разпнат отляво – до сами Христа....


Монолог на разпнатия отдясно разбойник

 

 

И мене ме боля. И него също.

Не го познавам, но го припознах.

Той бе... Агнецът. Аз - с чевръсти пръсти.

Така изкарвах хляба си. Крадях.

 

Случайно ли съдбата ни пресрещна

на тоя хълм, без жал да ни разпнат.

Той беше примирен. А аз бях – грешник.

Защо в смъртта той стана мой събрат?

 

Уж стисках зъби, но напразно. Стенех.

Пироните се впиваха в плътта.

И аз не знам защо все гледах в Него.

Привличаше ме може би кръвта.

 

Тя беше като моята – червена.

А чувал бях, че той бил Божи син.

Със сигурност бе по-добър от мене,

но всички го оплюха. До един.

 

А той дори не можеше да плаче.

Приемаше смъртта си, като дар.

Прощаваше на своите палачи.

Той беше всичко. Само не и... цар.

 

Изглежда аз съм част от антуража.

Свидетел на една свещена смърт.

Катùл съм, да, но честно ще ви кажа –

за него нека дваж да ме разпнат.

 

Но кой ме пита. Вече нигде никой

не ще ме почете като покойник.

И ще ме поменават по Великден,

отдясно на Христос. Като разбойник.  

 

 


МОНОЛОГ НА ИИСУС ХРИСТОС

 

О, Господи! Това ли беше всичко...

Страхът е болка. Болката е страх.

Когато всички рани си приличат,

не всяка рана означава грях.

 

Аз... няма да говоря. Аз ще мисля.

Устата ми – пустиня. Нямам глас.

И тяло нямам. Вече съм отписан

от земните регистри. И от вас. 

 

И който още може, нека слуша.

Обичам ви! Макар от вас презрян.

Но не за да ви гледам малодушни

на кръста днес съм здраво прикован.

 

Дано да съм ви вдъхнал малко вяра,

че Бог е вътре във душите ви.

Че те са жадни. Че им трябва мяра.

И че животът всъщност е един.

 

За другия, при мене, на небето

ще ви ценят по земните дела.

И всеки, който е живял на светло,

ще се спаси от вечната тъма.

 

Обичам ви! Роден съм сред човеци

и по човешки между вас живях.

Поемам греховете ви. Агнец съм.

И чрез смъртта си вас ще ви спася.

 

Но пак ви казвам, може да се върна.

Помнете, че ще дойда някой ден.

Повярвалите – Бог ще ги прегърне.

Безверните ще се смирят пред мен.

 

Живейте в мир. Когато всички вие

превърнете духа си в твърдина,

тогава всеки ще се преоткрие...

И светлина... Ще бъде светлина!

 

© Александър Калчев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??