Море ( III )
Дом уютен не си ти за птици -
нямаш жици да кацат по тях
Приласкаваш рибари, моряци.
Носиш надежда, мечти, но и страх.
Подпираш небето от първия век,
но умората никак я няма.
А който остане далече от теб
- в душата отваря се рана.
Шепнеш си в утрото с прилива.
За какво ли пък толкова бъбрите -
звездите, нощта, луната красива?
Тиха соната за седефа на мидите...
Накрая куплета заглъхва съвсем
и пада завеса от залез опърлена.
Обличаш скръбната дреха от лен -
от деня си отново отхвърлено.
Дожалява му слънцето сутрин
и пак те погалва със своите лъчи,
а ти наново подхващаш соната
и го милваш с безкрайни вълни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вале Спатия Всички права запазени
