Дом уютен не си ти за птици -

нямаш жици да кацат по тях
Приласкаваш рибари, моряци.

Носиш надежда, мечти, но и страх.

Подпираш небето от първия век,
но умората никак я няма.
А който остане далече от теб
- в душата отваря се рана.

Шепнеш си в утрото с прилива.
За какво ли пък толкова бъбрите -
звездите, нощта, луната красива?
Тиха соната за седефа на мидите...

Накрая куплета заглъхва съвсем
и пада завеса от залез опърлена.

Обличаш скръбната дреха от лен -

от деня си отново отхвърлено.

Дожалява му слънцето сутрин
и пак те погалва със своите лъчи,
а ти наново подхващаш соната
и го милваш с безкрайни вълни.