Морето е удавник на малиново мохито
С хрипове идва нощта, с вятърен дом на самодиви.
Може би с папур и бамбук, ще се срещнат всички
безветрия.
Там при перлен нарвал и всички лодки без смърти.
С рубинен корал изтрих съвест и име поравно.
Че лято е с вишнев сок и малинова следа при
новолуния.
Няма да съм плява и содом, но вървя си с онзи
блус на свирепа вълчица.
И драскам с глас на архонт - в мидени съзвездия.
Удавили и теб, и мен - с крилата на лотуса.
Може би няма капитан и моряци, с ревер на
водна лилия.
Ще съм щорм и сляпа пробойна, водораслен
кораб в мъртви вълнения!
Но не сега и днес - облякох небето с шифон
и атласна рокля с къдрички.
Но не сега и днес - солта дращи бисери, в утробата
на миди.
Но не сега и днес - всеки живот се не брои наобратно.
Отпивам глътки на мохито, Вечерница съм с
звезден бодиарт.
Отпивам глътки на мохито, с много лед -
систолно-диастолно, с дим на никотин и танин.
Отпивам глътки на мохито, щом свия и последния
си пръст.
30.07.2020г
Николай Василев
Благодаря на Райнето за вдъхновението, което носи!
Както и на Краси, която ме изкара от черупката
на безветрието!
Благодаря и на двете ви!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Василев Всички права запазени
