Морякът и Горската роза
Корабът се полюлява –
ту надясно, ту наляво,
и с витлото си оре.
Море... море...
Сред това море безкрайно,
в мен – желание потайно –
завладява ме почти.
Мечти... мечти...
Сън, химера или блян е?
Сбъдва ли се? Кой ли знае?
Но във моите мечти,
си ти... си ти...
Ти коя ли си – гадая?
Нека аз сега позная:
Горско цвете си, нали?
С бодли... с бодли...
За бодлите ти – нехая,
знам, че ти не си оная
срамежливата мимоза.
Ти си роза...
Нежна, розова омая,
ароматът ти ухае
и отправя сякаш зов –
за любов...
Май че малко се унасям!
И за прошка ти поднасям,
с грубите си две ръце –
едно сърце...
Няма как да не призная,
как неистово желая,
с теб да бъда до безкрая...
Като в рая...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Боянов Всички права запазени
