Моят портрет
Нарамил на гръб и съдбата,
подкарал годините с прът,
аз крача с краката си - двата,
по този безмилостен рът.
От сутрин до вечер - прегърбен,
преборвам се с дните поред.
И с кърпени дрешки загърбен,
рисувам си земен портрет.
Със мисъл и слово грундирам
живота си - бяло платно.
И сЪлзи с усмивки градирам,
и пазя от цветно петно.
Лицето със бръчки гримирам,
в очите си драсвам искра.
Цвета си най-финен намирам
за моята скромна уста.
С челото - плешиво отгоре,
за мъдрост направило път,
аз стигам до Господа горе
във рамка от стенния кът.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
