Моят портрет
Нарамил на гръб и съдбата,
подкарал годините с прът,
аз крача с краката си - двата,
по този безмилостен рът.
От сутрин до вечер - прегърбен,
преборвам се с дните поред.
И с кърпени дрешки загърбен,
рисувам си земен портрет.
Със мисъл и слово грундирам
живота си - бяло платно.
И сЪлзи с усмивки градирам,
и пазя от цветно петно.
Лицето със бръчки гримирам,
в очите си драсвам искра.
Цвета си най-финен намирам
за моята скромна уста.
С челото - плешиво отгоре,
за мъдрост направило път,
аз стигам до Господа горе
във рамка от стенния кът.
© Никола Апостолов All rights reserved.
