Моят вълк бе единак,
в една гора сме расли.
Аз със глутница вървях,
а той бе сам и властен.
Храна донесе за из път,
в краката ми я сложи,
отдалечи се и любовта запази.
С бързи леки стъпки,
правеше си път - порасна,
стана търсен - мъжки вълк,
машина за убиване.
Очите му все бяха замъглени,
вратът - дебел,
с едър лъскав косъм.
Опитаха да го пречупят
и глутниците братя
нападаха врата му.
Ловджии слагаха капани,
раняваха го люто,
все дълбоки рани,
до кокал раздрани.
На РИЛА се прибира
и мене гладен търси,
аз ближех тези болки,
със сълзи ги лекувах.
Сърцето беше чисто - а как убива само.