22.03.2011 г., 10:18

Моят вълк 2

905 0 1

Раните лекувах и в сърце събирах,
от болките негови и аз боледувах.
Оздравя вълкът ми - озлоби се още,
за мъст - и кръв все смучеше -
на луната златна нощем.
И стана като вихър... опустоши гората,
намразиха го всички, даже и децата.
И се съюзиха -
примки да поставят - хайка да направят.
Кръв много там проля се...
Вълка бесен озаптиха...
кожата свалиха...
но нрава не смириха...
Единак си беше, единак остана.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Гери Д Георгиева Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...