Моята камбанка

Мълчиш с език прехапан, вярна ми камбанке.

Звъня с години за живота и смъртта.

Над мен и теб минава грозната й сянка -

сърцето ти да бие в черквата на вечността.

Ти будеше заспалите във тишината -

свестяваше ги със бунтарския си вик.

Ранена, галеше слуха като соната -

говореше със словото на елегик.

Въжето ти от много дърпане се скъса.

Нима се свърши болката на твоя глас?!

Нима да будиш и да галиш ти прекъсна?

Нима ударил е последният ни час!

Преди прекрасно беше - слушах те с душата.

Горяхме с тебе, а сега сме само прах...

Добре, да тръгнем тихо... вземам си нещата...

Оставям на земята детския си страх.

На тебе вярвам, че когато се преселим

в отвъд, ти пак като поет ще ме родиш.

Възкръснали - деца на вечната неделя.

Тогава в храма на небето ще звъниш.