Моята приказка
Дали от славолюбие,
или от глупост,
или за да ми завидят
зли езици
и лоши очи,
разказах
колко красиви,
прекрасни,
незабравими дни
ми даде ти.
Сякаш герои бяхме
от приказка вълшебна -
ти - принц измислен,
аз - мома неродена.
Завидяха ми
зли езици
и лоши очи.
Горда бях.
Но някой
сякаш открадна
нещо от мен,
пречупи,
прекърши,
някой бръкна
в мен,
оскверни ме,
бури зафучаха,
вулкани изригнаха,
земетръси разтърсиха
мен -
гордата...
Завидяха ми
зли езици
и лоши очи,
ръце протегнали
оскверниха ме,
псета
и вълци
разкъсаха ме...
Ти вече не бе
принц измислен,
аз не бях
мома неродена.
Споменът ти
ядосан си отмъщаваше -
не искаше никой
да знае за него.
Ти с поглед влюбен
изплува от миналото,
с думи изречени
далече,
някога,
някъде
задържа ме,
окова ме,
заключи ме
в черни тъмници
сред бездни изгубени
далеч от
зли езици
и лоши очи...
Всъщност, ти цял живот
си ме държал
там
някъде
далеч,
където слънцето и луната
живеят заедно,
изгряват и залязват
заедно,
сред пусто безвремие,
което бавно по-бавно
убива любовта им
и те загубили
смисъла на вечното
търсене един на друг,
забравили красотата
на жаждата един за друг,
живеят и мечтаят
за друго слънце,
за друга луна...
Завидяха ми
зли езици
и лоши очи -
те никога
не са били
принц незнаен,
мома неродена,
никога
не са живели
в приказка вълшебна...
А аз продължавам
да те чакам,
както някога
луната чакаше
своето слънце
и стоя разпъната
на кръст -
до мен твоя
спомен - пазач,
а ти до друга.
Всички ми завиждат...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Айше Рубева Всички права запазени
