Дали от славолюбие,

или от глупост,

или за да ми завидят

зли езици

и лоши очи,

разказах

колко красиви,

прекрасни,

незабравими дни

ми даде ти.

Сякаш герои бяхме

от приказка вълшебна -

ти - принц измислен,

аз - мома неродена.

Завидяха ми

зли езици

и лоши очи.

Горда бях.

Но някой

сякаш открадна

нещо от мен,

пречупи,

прекърши,

някой бръкна

в мен,

оскверни ме,

бури зафучаха,

вулкани изригнаха,

земетръси разтърсиха

мен -

гордата...

Завидяха ми

зли езици

и лоши очи,

ръце протегнали

оскверниха ме,

псета

и вълци

разкъсаха ме...

Ти вече не бе

принц измислен,

аз не бях

мома неродена.

Споменът ти

ядосан си отмъщаваше -

не искаше никой

да знае за него.

Ти с поглед влюбен

изплува от миналото,

с думи изречени

далече,

някога,

някъде

задържа ме,

окова ме,

заключи ме

в черни тъмници

сред бездни изгубени

далеч от

зли езици

и лоши очи...

Всъщност, ти цял живот

си ме държал

там

някъде

далеч,

където слънцето и луната

живеят заедно,

изгряват и залязват

заедно,

сред пусто безвремие,

което бавно по-бавно

убива любовта им

и те загубили

смисъла на вечното

търсене един на друг,

забравили красотата

на жаждата един за друг,

живеят и мечтаят

за друго слънце,

за друга луна...

Завидяха ми

зли езици

и лоши очи -

те никога

не са били

принц незнаен,

мома неродена,

никога

не са живели

в приказка вълшебна...

А аз продължавам

да те чакам,

както някога

луната чакаше

своето слънце

и стоя разпъната

на кръст -

до мен твоя

спомен - пазач,

а ти до друга.

Всички ми завиждат...