Мрак
Живея сякаш във килия,
но без прозорци и без светлина.
Прокълната съм с някаква магия,
а моят вечен спътник е скръбта.
И този мрак, обгърнал ме отвред,
така ме мъчи и ме задушава,
умът ми е от ужаса обзет,
душата ми безмълвно страда.
Крещя и драскам по стените,
светът не чува, той мълчи.
И спомням си отчаяно за дните,
когато имах своите мечти.
Как искам да извикам, че ме има
и да ме чуят зад дебелите стени,
как искам да се чувствам жива,
а не мъртвец с изстинали очи.
Отдавна е погубена душата,
а аз през кървави сълзи се смея,
така абсурдно е това, което,
ме кара да си мисля, че живея.
Край мен минават сенки непознати,
със същите невиждащи очи.
Прокълната да бъде любовта, когато
до смърт от нея те боли!
И става тя тогава слънце,
и хляб, и въздух, и вода,
една мелодия, която не омръзва,
прекрасни цветове - дъга.
Но страшно е, когато тя си тръгва,
отнема и последната мечта,
във миг душата ти изтръгва,
остава само тъмнина....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сани Всички права запазени
