Мъжът, който ми пришива криле
Навярно пак със есенния дъжд
смалил простора до прозаичност
на чашка-две ракия, този мъж,
ще се закотви в точка до безпаметност.
Не зная как нахлу в живота ми.
Не беше ураган или фурия.
Приседна тихо в кухнята ми.
В постелята превърна ме в магия.
И омагьоса и света край мен.
Понякога от него често бягам,
и връщам се почти след ден,
и на рамото му кротко лягам.
По масата как удря... не ме питай.
Тогава мълнии клокочат и потичат.
Когато е изнервен, как ругае...
но кротне ли, дъгите се разстилат.
За да пришие на раменете ми криле,
си смъква и раздава ризата последна.
Покрива ме със голите си рамене
от дъжд студен да не измръзна.
Нали съм птица, в дланите му се побирам.
И ту пристигам, ту пък пак отлитам.
О, не... не знам дали го аз обичам,
изгубя ли се, при него се завръщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
