На Анна
На Анна
A тя е момиче,
тя даже не диша,
когато е с листа в ръката.
Тя само си пише,
За него и нея.
Как славно те биха живели.
Живот тъй близък и тъй невероятен
Досущ като нейния ум необятен.
Тя пише и плаче от радост ,от смях.
Тъжи за безкрайния юг
и плаче за белите мечки на север.
А тази тъга тъй нейна, горчива,
Прикрива с усмивка, прикрива!
Тя все още пише. Мечтае, не спира.
Живее тя там във тясна квартира.
С прозорци във книгите вижда по-ясно.
Светът е жесток, но с нея прекрасен!
Тя рядко излиза и вън също пише.
Там сяда във парка и тихо въздиша.
Напомня и нещо и пак взе да пише…
Какво ли ще правя без мойто момиче?
Ако пак спре да пише,
Ако пак спре да диша!
Велин Звездарски
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Велин Звездарски Всички права запазени
