На Анна
На Анна
A тя е момиче,
тя даже не диша,
когато е с листа в ръката.
Тя само си пише,
За него и нея.
Как славно те биха живели.
Живот тъй близък и тъй невероятен
Досущ като нейния ум необятен.
Тя пише и плаче от радост ,от смях.
Тъжи за безкрайния юг
и плаче за белите мечки на север.
А тази тъга тъй нейна, горчива,
Прикрива с усмивка, прикрива!
Тя все още пише. Мечтае, не спира.
Живее тя там във тясна квартира.
С прозорци във книгите вижда по-ясно.
Светът е жесток, но с нея прекрасен!
Тя рядко излиза и вън също пише.
Там сяда във парка и тихо въздиша.
Напомня и нещо и пак взе да пише…
Какво ли ще правя без мойто момиче?
Ако пак спре да пише,
Ако пак спре да диша!
Велин Звездарски
© Велин Звездарски All rights reserved.
