За брат ми аз реших да пиша.

Случайно, да, като да пусна фиша.

За брат ми, на брат ми.

Не за куче, къща или астронафти.

Най-милият е той,

но – в много голям застой.

Застой, наказание или?

Наказан да бъде цял живот в бодли.

Бодли, не като на роза,

А с много лоша диагноза.

Откак роди се той

сякаш навън беше порой.

А кога роди се дете,

животът принципно пее.

За него живота заплака,

не му позволи да изчака влака.

Жив е той, жив,

но сякаш останал в някакъв архив.

Лошо ли е това, което ще кажа.

Когато разбрах, живота ме смаза.

Но продължих, като го доближих.

Ангел, неземен, красив,

но сякаш чуждоземен масив.

Мечта една си имам аз,

един ден да бъде като нас.

Но неудоволетворена мечта.

Но какво от това,

в крайна сметка побеждава любовта.

Любовта, семейна,

обичта, чудодейна.

Всичко ми е той

в този вечен застой.

Не обичам лесно,

но него обичам честно.

Макар и да не съществува такава любов,

вярвам, че Господ е върбов.

Защо намесвам върбата тук,

не за да правя напук,

а за да покажа, че обичам

брат си, и не отричам!