На брега висок, усамотени,
попревити, старите върби
клони са провесли уморени
над сребристобелите води.



А над тях разчувствана луната
посребри ги с мека светлина.
В унес глъхне призрачно земята,
потопена в сънна тишина.
Тука някога със теб седяхме
в сенките на същите върби,
тихичко прегърнати шептяхме
своите песни, блянове – мечти.
И се клехме да опазим чиста,
не`петнена нашата любов.
И тогава пак луна сребриста
грееше от звездния покров.
Аз държах те във ръцете, мила,
и ти шепнех влюбени слова,
а от радост златострунна лира
плачеше във нашите сърца.
Спомените, скъпа, избледняха –
времето косите посребри.
Блянове, надежди веч изтляха
там далеч зад миналите дни.
И понявга твоя лик съзирам
сред сребристолунния пейзаж,
плахо стъпките си аз възпирам,
да не се окажеш пак мираж.
Някъде във тишината, мила,
нечий глас ми тихо пак шепти.
Твоят глас ли ме зове, любима,
или пясъкът в нозе хрупти?
Може би е друг роман за двама,
романтична повест за любов,
де декорите са без промяна,
ала персонажът веч е нов?
Може би е шепот на русалка
на отсрещния далечен бряг,
дето все напразно принца чака –
безнадеждно в суета и мрак.
Още на брега, усамотени,
попревити, старите върби
са провесли клони натъжени
над кристално бистрите води.
Днес за свойта младост те тъгуват,
за отдавна миналите дни.
И призрачните нощи те сънуват
как докосват свилени води...

07.05.2012 г. гр. Куклен