На дъщеря ми
Като жилав корен,
жилав корен
избрана си –
да бъдеш...
Не само! – призвана си
да оживяваш всичко,
да си живинката
на най - високия бор.
Казваш, че си малка жилка,
не, голяма си,
голяма си.
Ти мъкнеш сила от планината,
ти вадиш мъдрост от извори,
в теб кълнят прастари зърна
и пробиват,
земетръсно разместват
недрата
на островчето,
което ни е останало
и ние с нокти и зъби пазим,
хвърляш ни в бездната
и викаш: "Летете!"
Ти караш приливни вълни,
сърфираш върху любовния гребен
и ни стоварваш стихията,
миеш ни
и ни пречистваш всеки път,
всеки път,
щом си хвърлим
нещастния малък сал,
за да те учим да плуваш....
Гръмотевично тежки са думите ти –
палят,
палят
засъхналите ни чувства,
артрозиралите ни мисли...
и не се гасят,
не се гасят,
докато не станем на въглени.
Нестинарка си ти,
болка е,
жертва е танцът ти...
... но е предречено да ни сбъдва!...
© Снежана Петкова Всички права запазени