На гарата
На гарата
Дъждът отми горещите сълзи.
Последният вагон се скри във мрака
и само две червени светлини
умираха натам, в далечината.
Две мокри релси – лъскави стрели,
проблясваха самотни в тъмнината.
На пейката, доскоро аз и ти
съм вече сам с дъжда и тишината.
За кратък миг перонът опустя.
За кратък миг гълчавата изчезна.
Стопи се и човешката тълпа
в дълбоката и черна нощна бездна.
Часовникът – съдник неумолим,
безжалостно отмерва часовете.
Минутите отлитат като дим
на времето възседнали крилете.
На устните ми пари и боли
целувката, дарена на раздяла.
И огънят на твоите очи
гори без жал по цялото ми тяло!
Разсъмва се. Перонът оживя
и врявата прогони тишината.
А ти остана нейде там в нощта!
Потъна като призрак в тъмнината!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Иванов Всички права запазени
