Нечакано и нечакащо, времето тихо
изтече в канала на нашите желания…
Съдбата пое своята тягостна роля –
прилежно наложи часът за раздяла!
Прошепваш ми тихо словата за сбогом,
с нелепа усмивка прикриваш сълзите си!
И тръгвам на някъде, хвърлям цигарата -
безумно самотно е още на гарата!
Без време орисани по света да се скитаме
и “с радост” на други да станем слуги,
оставили дом, скъпи хора, любима
самотни и тъжни да правим пари!
Но аз ще се върна един ден, скъпа моя,
бездруго среброто в косите тежи,
Родината – мащеха пак ще приема
и пак ще се върнат щастливите дни!
© Валентин Григоров Всички права запазени