На хоризонта
На хоризонта
зората е назряла с обич!
Разпуква се
във седемте си цвята
и в седем ивици чертае с ореол
пространството,
в което последните
изтекли капки кръв
са плъзгащите стъпки
на ехото заспало
под мостовете шумни
на мислите –
бездомни малки скитничета
закърпили земята с топъл дъх...
Светът в очите ми избухна чужд,
несъвършен, но с багрите
мигът ми проговаря
и аз дочувам нежния ти шепот
през капчиците
струйки слънцескок,
изтичащ благо
от вените на будната ми съвест
през начала от думи,
достигащи сърцето като звън...
От плясъка на облаците бели
набъбнали копнежите са стон
край коловозите небесни, в които
гарите са тих и слънчев пристан...
От там единствено е видима
онази нашата, широката поляна
в която думите танцуват призори
лудешкия си танц
по листите разтворени в очите...
Земята тръпне цялата в очакване
да се докосне
до къс от синьото небе...
От допира на сянка върху сянка
звукът се плъзга чист и съвършен
в ръкавите на времето -
завихрени пътеки
от мартенска спирала...
Обърнато към нас – небето огледало е
на босоногите ни чувства ...
Израствам в стъкче маслена тревичка
поникнала от порива на вятър южен,
съблякъл видимата граница
на мислите до край...
Вървя към теб и кротко се усмихвам
без никого за нищичко да питам,
защото знам ...
Поляната по широта и цвят е зрима
и устните притварям ... и не дишам...
Мигът е свят!
Събуждам се и чувам,
как времето си свирка със уста
и в този миг пристъпвам -
за да те целуна...!
(А хоризонта ... потрепна заедно със нас ...)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Всички права запазени
) Благодаря
