На Иво 

Едно момче отвън почука

сред тягостната тишина и скука.

Почука не с ръка и не със звън.

Дори не знаех пък дали е сън.

Усетих как подтичва слънчевото зайче по стъклото.

Подскочи, после ме погали по челото.

Донесе смях и нежност, и закачка,

небрежно хващайки ни във житейската ни крачка.

А крачихме в проблеми устремени,

оплетени в интриги и подривни схеми

да имаме, да грабим, и владеем,

забравяйки по мъничко и да живеем.

Отворих му, поканих го: - Седни!

Сега ме слушай! - че проблемите са много - бизнесът ми не върви...

Не знам какъв си, откъде си и защо провлачил си тук крак.

Стой си, аз ще се жалея и на съдбата ще проклинам лошия ù знак.

Говорих дълго и унесен в собствените си сълзи,

дори не го попитах - Гладен ли си? Жаден ли си?

Дали пък някъде и теб не те боли...

Дори не зърнах и напуканите му нозе.

Със слънчевото зайче ходеха от дом на дом

и стопляха по нечие сърце.

Пропукваше се  и душицата във тях.

Не го показваха, прикривайки го със смях.

Лекуваха и подаряваха мечти.

Дали пък някой се замисли, че може нейде да ги заболи.

Добре ли си, братле, сега? - ми каза моят непознат -

Оставям ти приятеля си, слънчевото зайче.

Пази ми го, не трябва да подвива крак.

То винаги ще бъде в теб и ще те кара да се смееш.

Човече, дишай! И бъди си ти! Не бой се, най-накрая ще успееш.

А кой си ти? - подвикнах му -

Кажи си името, братле?

Не аз, а гузната ми съвест да го помни в себе си поне.

Не каза нищо, просто си отиде...

Аз зная, някъде сега върви - усмихнат, лъчезарен...

На приятелството верен.

Не се нуждаеше от име - беше просто ЗЕМЕН.