На камъните черни...
1K
0
2
Седнала на камък черен,
по-черен от нощта,
тя стои и плаче -
проклина своята съдба...
Очите към небето се извръщат,
сълзи потичат... и без глас,
тя моли Бога да й върне
рожбата една в тоз час...
"Вземи ми всичко - даже и живота,
но не ме наказвай с това -
не отнемай рожбичката ми едничка,
за мен тя е всичко на света..."
Tя плаче, а облаците черни
не спират своята игра -
и сякаш от думите й наранени
и те заплакват тихичко в нощта...
И там, сред камъните черни
се чува вик... и после тишина...
И някой тихичко изрича:
"Върви и прегърни малката си рожба!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Иванова Всички права запазени
