На Мечтателя

... Вятър събаря от клони

    листа, пожълтели от глад;

   прах към земята се рони

    върху пустинния град.

   Есен пристига навреме, 

     навънка животът мълчи;

   крета с откъртено стреме

    човекът и дните брои.

   Самотен на двора мълви

    с поглед, изгубен в небето, 

   че не може вечер да спи...

     в трепет погива сърцето.

   Глух е за него брътвежът, 

     блазнят го само цветята, 

   горите и по малко кънтежът, 

     който разпалава душата!

    Пред него Дунав блести, 

     а Рила с кожуха белее, 

    в очите му с огън крещи 

     живот, който лелее!

  С взор поглежда без страх

    в небето синьо, безкрайно, 

  а там - точки, потънали в зрак, 

    усмивки му пращат незнайно!

  Но Той към тях протяга ръце 

   в отдавна забравен копнеж...

  Звездите искал да сбори 

   този храбър младеж!