Как да кажа на сърцето си, че те няма?...
Как да му кажа, че си тръгна,
защото не бе щастлив със мен?...
Как да му кажа, че трябва да те забрави... завинаги?...

Ти бе всичко за мен.
Моят въздух, водата, небето.
С теб споделях мойте радости и скърби,
както и красивите лунни нощи край морето...

Щеше ми се да мога да те обичам още.
Да бъда с теб ден и нощ,
както бе тогава...

Но какъв е смисалът?
Ти не бе щастлив със мен,
и за теб ще е по-добре да
потъна във забрава...

Върви! Обичам те, но тръгвай!
Търси щастието си неуморно всеки ден!
И не се вини! И двамата знаем,
че то не бе със мен...


Ох, обичам те толкова много...
Още не мога да повярвам,
че пренебрегнах собствения си егоизъм
 заради Теб...

Но не това е важно! За мен
твоето щастие винаги е било
най-напред!

Щеше ми се да можех да ти го показвам и преди...

Ох, как исках да сме заедно,
как исках да възродя нашата любов...
Но вече е безсмислено,
Ти имаш порив нов.


А ми се щеше да се върна,
когато ти ми каза: "Остани!"
Исках да остана,
но сърцето започна да тупти.

Тупти и сякъш вика:
"Какво? Пак ли на егоисти ще играем?
Толкова ли не виждаш, че Той едва те трае?
Казваш, че го обичаш безрезервно,
а си го вързала за тебе,
що`т било модерно!

Кога ще спреш да се отричаш?
Щом любиш го безкрайно -
спри след него ти да тичаш!
Та ти най-добре знаеш що е любовта,
и как тя дарява свобода!

Ако искаш, обичай го от разстояние,
но спри да бъдеш за него ти мъчение!
Той вече не е щастлив с теб...
Дано поне някога е бил...."

И тъй след съвета на сърцето,
аз оставих си мишлето.
А, Боже, толкоз го обичам
и ето пак сълзи по бузите ми се стичат...

Обичам те, мишленче,
но ми се ще да си детенце
и с чистата любов да ме обичаш,
а не в лъжовни думи да се вричаш.