На моето голямо братче...

Как бързо порасна...
Аз виках ти батко,
но преди в игрите беше до мен.
Беше закрилник, напомнящ ми татко,
щом ме ударят - лъв разярен.
Понякога по детски сме се смели,
друг път и сърдити сме били.
Но в белите бяхме неразделни -
като Том и Джери - аз и ти.
А сега порасна... отново си ми батко,
но вече сме големички, нали?
Все повече напомняш татко
и мен все повече за тебе ме боли.
Ти ми бе закрилник верен,
днес си ми приятел пръв.
Батко, мина толкоз време,
а ти си още онзи лъв.
Но си пораснал. Някак си различно е.
Игрите няма кой да приюти.
В сърцата времето скептично е,
усмивката превърна се в мечти.
Сега си друг, зает си вече.
Стана мъж, а аз жена.
Сега  сме вече по-далечни -
като старинен бор до младичка ела.
Сега ти все надолу гледаш,
а аз с любов поглеждам теб.
Сега е толкова различно,
и аз и ти - това е друг човек.
Сега игрите ни са спомен
и караниците на баба.
Тя отдавна спря да ни тормози,
рядко ни вижда, почти не ни познава.
И аз те засичам рядко.
Уж сме заедно, нали?
Уж на една маса сядаме,
но денем аз, а вечер ти.
Това е кръговратът на съдбата,
мъката в душата ми ехти.
Братче и сестриче бяхме двама,
сега сме си приятели добри.