На моите*

На моите
баба Марийка и дядо Стоица Рабохчиеви,
пред къщата на които някога оРÀЙваше тя –
розово-алената роза!

Розичко красива,
розичко бодлива,
ти си на Земята
първа сред цветята!

Чудна и ухайна,
нежна и омайна,
най-прекрасна ти си –
нищо, че с бодли си!

В моята градинка
ти си ми дружинка! –

Сутрин от росата
ти исрят листята
и си тъй напèта –
с твоите цветчета!

Слънчо все блести ти
и пчела жужи ти!

С теб се забавлявам,
в теб се приютявам
и ти се любувам,
и си те рисувам!

Ти главичка вириш,
облаче си дириш –
искаш си водичка
и аз ей сегичка
с лейката с водата
òбично поя те,
а и от небето
дъжд те къпе - ето!

Вечер, щом се ст`ъмни,
да додето съмне,
за да не студуваш,
в пъпка ти нощуваш!

Но дали будуваш
или сън сънуваш?!...

Ако сън сънуваш,
ако не будуваш,
нека и в съня ти
Рай! безброй е пъти!

Ако пък си будна,
розо моя чудна,
розо моя, чуй ме! –
Ще те милвам с думи! –
С тях ще те повивам,
с тях ща те приспивам! –
За да си честита
до отвъд звездите!

Твоите бодили
са ми също мили!
Ти си им царица! –
Те са ти войници! –

Тебе пазят зорко!
И тежкò и гòрко
на ръка крадлива,
че и пакостлива,
ако само дръзне
тебе да откъсне,
бодват я веднага
и тя бяга, бяга!

И не ще преставам
теб да осезавам
теб да възхвалявам,
теб да благославям!

И не е хвалебство,
че си ми вълшебство!

И към теб влече ме
Твоето си време!

.....................................

Розичке красива,
прелестна, бодлива!
Розке росна, милна
и любвекърмилна!