Срещнахме се, даже не се срещнахме...

Не съвсем

Какво направихме?

Засякохме мисли, разменихме идеи...

Нарекох те моята идейка.

Не съм те викала, не бях готова.

Ти дойде без да ме попиташ

И аз не те попитах...

Общуването ми с теб беше общуване със собственото ми въображение.

Беше ме страх да определя точно какво си,

защото не те познавах напълно...

Ти беше първата ми виртуална идея -

Дали заради това се отрази така силно в мен?

Дали заради това те чаках толкова наркотично?

Чаках те минути, часове, дни, понякога седмици.

Неща, думи, мисли, пропити с чакане...

Може би тогава не знаех как се чувствам,
всъщност чувствах се изпълнена с копнеж.

Бях объркана: та ти беше най-красивото неслучило се нещо

В моя живот.

Треперех от обич... беше...

Нарекох те "Слънчице",

Защото беше Светъл лъч,

защото усещах светлината, но не те виждах,
наричах те със всички тези измислени имена,
защото си създавах собствен нереален образ за теб...
толкова те обичах. Теб - реално-нереален.

Сега съм с една приятелка.

Наричам я самота,

а после, за да не я обидя,

й казвам галено Усамотение.

И двете мълчим, тя рядко идва в последно време,

а и няма какво да си кажем с нея,

защото се познаваме до болка.

Седя и си мисля за теб.

Как да те нарека сега?

Ти не се случи,

Остана недовършен,

неосъществен,

недостатъчен...

..................

Видях те! Беше толкова вълнуващо!

Допълних те с реален образ, толкова дълго те исках,

че вече не знам дали съм те искала.

Видях очите ти, тялото ти, видях ръцете ти...

Така исках да ги докосна, да те погледна, да видиш Жената.

Но може би, всъщност денят беше хубав, но нямах смелост...
Не чух гласа ти:

щях да го  запомня, щеше да кънти в самотните часове,

щях да бъда с теб,

без да те  докосвам,

само мислено - както винаги...

Сега те изгубих.

Усещам, че и ти ме губиш...

Нашата среща става  невъзможна.

Споменът за теб все още не си е отишъл,

Но вратата стои отворена.

Ще ми кажеш ли защо се срещнахме?

(а срещнахме ли се?)

защо се случи всичко това?

Което всъщност не се случи?!

Ти, Идейке моя, ще ми кажеш ли защо?

Страх, самота, празнота -

сълзи в душата ми, неопределеност, недовършеност.

... И аз не знам защо

все още те желая.

Не те желая...

Не ме желай

Несподелен

• - Оставаш
• - Спомен ли си?