На паметника
С цвете в ръка,
сядам на паметника,
тихо и спокойно оставям го при вас,
сълзите не мога да скрия аз.
И разгръщам белите листи,
с радост решила нещо да прочета,
ала гласът ми не стига,
за да успея да ви кажа моята мечта.
Не ми достигна живот,
аз погинах отдавна, заедно с вас,
ще ми се все още да го има това Нас.
Няма да ми достигне живот
да изкупя греховете,
причинени по неволя..
И посягам да изчистя белезите строги,
но в този момент ръката ми белязана е с тежки окови.
Опитвам свещ да запаля,
но сълзите ми горчиви капят
и всичко се загася,
навярно болката ми не го понася.
Не искам, не мога, няма как,
дори след години да призная,
че вие сте горе в омая,
а аз само една прегръдка желая.
Пораснах счупена, слаба,
в миналото си съм се сгушила, свряла,
където сте вие,
където всичко красиво все още не гние.
С нищо в ръка,
тръгвам от паметника,
слънцето озарява ме с топлота,
усещам вашата доброта,
изпълнена съм с вечната красота -
на спомените ми с вас.
Завинаги ще ви обичам аз...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Компанска Всички права запазени