На паметника

С цвете в ръка,

сядам на паметника,

тихо и спокойно оставям го при вас,

сълзите не мога да скрия аз.

И разгръщам белите листи,

с радост решила нещо да прочета,

ала гласът ми не стига,

за да успея да ви кажа моята мечта.

Не ми достигна живот,

аз погинах отдавна, заедно с вас,

ще ми се все още да го има това Нас.

Няма да ми достигне живот

да изкупя греховете,

причинени по неволя..

И посягам да изчистя белезите строги,

но в този момент ръката ми белязана е с тежки окови.

Опитвам свещ да запаля,

но сълзите ми горчиви капят

и всичко се загася,

навярно болката ми не го понася.

Не искам, не мога, няма как,

дори след години да призная,

че вие сте горе в омая,

а аз само една прегръдка желая.

Пораснах счупена, слаба,

в миналото си съм се сгушила, свряла,

където сте вие,

където всичко красиво все още не гние.

С нищо в ръка,

тръгвам от паметника,

слънцето озарява ме с топлота,

усещам вашата доброта,

изпълнена съм с вечната красота -

на спомените ми с вас.

Завинаги ще ви обичам аз...