На приливи поглъщам
тишината
и тя изцяло в мен попива.
Обсебва ме
и без остатък
потъвам –
всичко ме облива,
погалва,
сякаш ме докосва
и за последно се отдръпва.
Изчезва някъде –
в забрава.
И виждам планини –
високи, красиви…
Боже, колко са красиви!
Денят ухае с дъх на рози,
а птиците се реят
в небесата…
и няма фалш, преструвки,
пози,
и няма завист, злоба.
Даже мен ме няма.
На приливи погълнах тишината
и тя изцяло в мен попи.
Обсеби ме и без остатък
потънах в нечии мечти,
за да изплувам някога
в сълза –
родила се от топлината.
Във извор ще събудя тишината -
така отново ще се появя –
пречистена и…
аз - самата!
25.04.2009г., Велико Търново
© Мария Всички права запазени