На приливи поглъщам тишината...

На приливи поглъщам

тишината

и тя изцяло в мен попива.

Обсебва ме

и без остатък

потъвам –

всичко ме облива,

погалва,

сякаш ме докосва

и за последно се отдръпва.

Изчезва някъде –

в забрава.

И виждам планини –

високи,  красиви…

Боже, колко са красиви!

Денят ухае с дъх на рози,

а птиците се реят

в небесата…

и няма фалш, преструвки,

пози,

и няма завист, злоба.

Даже мен ме няма.

На приливи погълнах тишината

и тя изцяло в мен попи.

Обсеби ме и без остатък

потънах в нечии мечти,

за да изплувам някога

в сълза –

родила се от топлината.

Във извор ще събудя тишината  -

така отново ще се появя –

пречистена и…

аз  - самата!

25.04.2009г., Велико Търново