Тираджия станах аз, по Европа тръгнах

и подавам здраво газ, без да ме е страх.

Сутрин още в ранна доба, щом се изпикая...

паля тира си голям и започвам да гадая.

Колко ли км аз, имам днес да мина?!

И къде ли евентуално, мога да почина?!

Тръгвам смело през море от магистрали

после бързо стигам разни Б-чки и кози пътечки.

Тука няма фроткоми и навигации разни,

тука само инстинктта може да ни пази!

Нито знаци спазваш, ни ограничения,

щото кака Стефка ще направи допълнения:

– Що си спирал тука, що не тръгваш ти?

– Що не вдигаш тела, ко си праил кажи?

Тая леля Стефка, всичките ни дразни

сигурно „щото никой не ще да я полази.

Но така е за жалост живота ни тук.

Нито курорт е, нито хотел скъп.

Добре,че си взех аз мойта женичка,

че писна ми вече само с ръчичка.

И друго си стана, по леко така,

да има кой да ти напълни чашата.

Другарка да имаш е хубаво ей,

да може да готви, да свири, да пей.

Понякога да има с кой да се скараш,

че сам не е хубаво живота да прекарваш.

Това е накратко живота на пътя

и хубаво и лошо, а понякога мъка.

Печелиш и харчиш парите наред

и по анцуг минаваш км безчет.

Уж казваш за малко съм тук,

уж месец, два, година,

а после се обърнеш- те десетина.

И нито жената виждал си ти,

а детето по skype вика: – Чичо, кажи!

Не ти е лесна съдбата, приятелю мил,

печелиш по-малко, отколкото си загубил!