На Станислав
На Станислав
Зима беше. Началото на февруари,
когато нещо в мене устремено бързаше.
Улиците пусти, заледени тротоарите,
злобно в нищета проскърцваха.
Тогава не знаех, че ще те посрещна
във дните си, потънали в мълчание,
но нещо в мен се преобърна. Нещо
разкъса примката на моето страдание.
Разказа ми за себе си, сирак си бил.
Единствено животът бил ти е учител.
Очите ти боляха. О, Господи, какви очи,
лишени от ласка топла на родител.
***
Небето се разля под черната завеса,
обречено завинаги на своя светъл ден.
Душата ти разголих, недопята песен,
във безкраен миг на пулса ускорен.
Обикнах те, без да искам във замяна
със същото да ми отвръщаш ти.
Най-чистата любов лекува рани,
лекува приливите от студени дни.
Ти бе до мен истински и толкова раним.
Докосваше крилата ми, като на птиче.
(Дори луната в своя плам понякога гори,
когато чувства, че някой я обича)
***
Изминаха годините. Със теб ръка в ръка,
все още заедно безкористно вървим.
Ето виж, дори луната не е същата луна,
щом в семплата и сянка вече не вали.
***
Благодаря ти, че бил си винаги до мене,
че стопли дните ми със своя светъл ден.
Истинските чувства не познават времето
и не гонят вятъра от залези пленен,
защото те си имат своя малък пристан
и своя танц на дива радост и тъга.
Благодаря ти, че ме учиш да обичам,
макар понякога да не заслужавам за това.
Надявам се да ми простиш и да приемеш извинението ми!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сияна Георгиева Всички права запазени
