На татко
Помня аз онзи ден,
онзи Свети Валентин,
мрачен и студен ден...
... траурен ден.
Отидох аз до тебе,
ала теб вече те нямаше,
стоеше тъй застинал и студен
в онзи мрачен за мен ден.
Вярвах аз наивно,
че лекарите ще те събудят,
макар плътта ти студена да бях докоснала
и да знаех, че вече те няма.
Никой не можа да те събуди,
да ми върне годините на мъка,
да изтрие сълзите ми солени,
да ме накара да преглътна мъката непреодолима.
Отиде си ти от този свят,
когато най имах нужда от тебе,
годините, когато израстнах и помъдрях,
дните, когато трябваше да се гордееш с мене.
Спомням си те аз често,
мъдър и добър човек,
моя татко, моята опора
кой ли те отне в онзи фатален ден?
Сълзите ми започват да изсъхват,
не остана вече и капчица от тях,
спомените ми ме гонят и ме мъчат,
боря се всеки ден със тях.
И ето ме сега - голяма,
с големи мечти и идеали,
ала теб те няма - да ме видиш
с балната рокля в този ден
и сините ти топли очи да видя,
и усмивката ти, когато се гордееш.
Спомням си аз с мъка,
сълзите ми напират в мен за пореден път,
ала смъртта ти беше за мене урок -
научи ме да бъда голяма и на петнадесет,
изтласка ме в морето от мъка
и научи ме да бъда силна.
Помня аз онзи ден,
онзи Свети Валентин,
мрачен и студен ден...
... траурен ден... няма да го забравя!
Искам да благодаря на Рима (Ани), която беше първият човек, който ме прегърна в онзи ден...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бианка Всички права запазени
