На върха на езика ми е...
На върха на езика ми е
една думичка.
Все
искам да ти я кажа,
а я преглъщам толкова време.
Присяда ми глътката
от твоята липса.
От твоето нямане.
Горчи.
Лоша съм... И безпомощна,
но безумно горда
да призная вината си.
Липсваш ми.
Има дни,
в които тишина ме обзема.
Tичам в нея задъхано,
безплътна танцувам
по струните на дъжда,
разпадам се... После пак
се събирам като парчета
счупено огледало.
Като няма свидетелка
разгръщам всички спомени,
особено нощем -
когато пълната луна
се впива жадно в мен
и
целува лицето ми,
устните,
сплита вместо тебе
косите ми.
А аз вдишвам теб... И издишвам
тъпата болка.
Колко е късно за Бога
да моля прошение.
Празни думи
ще бъдат молитвите.
Вятърът ще ги разнася
като нападали листи,
бели листи, като
бяло знаме
след тихите ти стъпки.
Той - вятърът хлопа на вратата,
понякога
много припряно
и стряскащо...
Хлопа в клепачите ми.
Знам, че не си ти.
И ми е тъжно и плачещо.
Но не идвай!
Ще бъде безумие... Сега
след толкова минали зими
да посрещам лятото.
Да се обричам наново.
Такъв е животът.
Надви сетивата ми.
Толкова късен изход съм нямала.
Но имах
рано проходили стъпки
и смелост да
да ти направя подарък -
душата си,
за да порасне без тебе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
