Надежда 2
Довлече се и със надежда
ни огря – всесилна е.
Разпукала се – чудо пролет,
тъй разпиля се
истинска – ситен
дъжд над угарите.
А хвърчилата ни
във незапомнен полет
стопиха се, извиха се
и преораха
и детството, и спомени
заседнали на плиткото-
мъгляви полуистини
за допотопното наследство.
Какво остава ни?
А славеите в розите
се блъскат, оплитат се.
И кървави крачетата им -
не стъпват сякаш
на земята – само
гърдите си разкъсват.
Дано и за щурчетата
останат трошички от резерва,
скрит в гъдулките –
за тръгващата зима.
Защо ли да събуждам
маргаритите, та лайкучките
май че са щастливи,
макар и свити...
Да, розичките ...са бодливи...
Ах, да попитам, все пак
за лозенцето, дето
зарязвахме при Малък Сечко.
Ех, идваме тълпи, талази
ще го постъпчем малко
гроздето, а после на шира,
за другото –
казана с захарта...
Живот е то, когато
виното е тежко.
Сберем ли се тук верните
другари в миг е жежко.
И споменът...
за лятото тежи.
От истинското вино ми горчи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мери Попинз Всички права запазени
