2.11.2022 г., 13:53  

Надежда

861 0 1

Роден в света, залят с несъвършенства,
притиснат в крехка възраст от беди,
тъй слаб, но борещ се да им въздействаш,
без време да узнаеш кой си ти.

 

Какъв е смисълът на тази дейност,
защо се бориш, вместо да стоиш?
Свободен ли си, или просто превоз
към нов живот със същите беди?

 

Логични мисли, да, и доста тежки -
с тях би изгубил доста ценен сън -
но нека вдъхна мъничко надежда
и ти покажа що видях навън.

 

Видях галактики, привидно вечни,
видях живот, еволюирал с ум,
видях беди, невероятно тежки,
но и такива само в мен, наум.

 

Видях, че тук роден съм и израснал,
видях безпомощност и сила, плам.
В различните етапи съм надраснал
гроб, болница, юмруци, леност, храм.

 

Със слабостта си страдах ежедневно,
привикнах да я крия, сам, без стон,
но към живота щом реагирах гневно,
събарях собствения си заслон.

 

Отпуснах се. Нарочно спрях да мисля,
че мислите тежаха ми нощес,
и го почувствах - тези мои мисли
отстъпиха, не вземаха превес.

 

Отвъд тях нещо ново, безсловесно,
но винаги присъствало във мен
отдъхна си и сякаш стана лесно
да срещна бодро следващия ден.

 

Тогава схванах - логиката моя
дошла бе доста късно в мен, ей тук:
аз бях живот, пътувал дълго в зноя,
а тя бе ход, въртящ се в малък кръг.

 

Тя инструмент бе още груб, неточен,

несъвършен и слаб, с нищожна мощ,
провал изпитал, бидейки насочен
към битието нощ след нощ след нощ.

 

Не знаех много, нямах нужни данни -
не стигаха за отговор нощес -
а туй що имах - образи екранни -
неточни бяха, а с голям превес.

 

Около мен бе цялата Вселена,

а думи простички използвах аз - 
туй мое слово бе в капан пленено,
но ме държеше втренчен и в захлас.

 

Уменията ми нищожни бяха,
а силата, с която бях тъй горд,
достигаше да си намеря стряха
под звездния просторен небосвод.

 

Тъй път видях - напред, напред, нагоре,
към туй, що още аз дори не знам,
а то е всичко - всяка мисъл, спомен,
що имал съм, бе просто личен блян.

 

Бе блян, да - мненията мои, всички,
бях съчинил или приел отвън,
превръщайки ги в букви, звуци, срички,
но те не бяха туй, що бе навън.

 

Затуй - кураж! Тез' мисли не са края,
а някакво развитие в ума.
Аз искам да достигна до безкрая!
Аз искам да проникна тук, в света!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Людмил Стоянов Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Открил си много неща и ги споделяш с нас. Нека Бог те води и закриля в този стръмен и суетен свят.

Избор на редактора

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...