Надеждата
Опитах се навек да я забравя.
Сърцето си от мъка да спася.
Да я заключа. Да я изоставя
дълбоко във мазето. При страха.
Ключът захвърлих. Даже и не помня,
къде по дяволите го затрих.
Така е по-добре. Ненужен спомен.
Безсмислен е... като наивен стих.
Повтарям си. Без нея ще живея.
Щом няма я, усмихвам се, вървя.
Но нещо вътре в мен гори, более.
Претърсва всеки ъгъл със душа.
И стиска гърлото ми тази болка.
Горчилката се сраства и с деня.
Препъва се във спомени неволни,
които молят тихо... да простя.
Със зъби пъпната й връв да скъсам.
Да се роди отново за света.
Да литне, нова, светла и свободна,
та нейде... тя да срещне Любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
