Надеждино поле IX

ІХ

От конския тропот разбуден
селяшкият взор заблестял.
Еничер самотен, прокуден
под стряха от буря се сврял.

Измокрен до кости, заблъскал
с юмруци на портата пак.
Със свито сърце се прекръстил
бай Пано, с фенера дал знак.

Вратата си тежка отворил,
юздата на коня поел. –
Какво друго можел да стори
самичък, с едничък остен?

– Добра вечер. Ама че гадно
е времето. Тук ще поспря,
че вънка виж вятърът ядно
пак клоните вий до земя.

– Добра вечер. Влез и сполай ти,
седни, изправи си гърба,
че Господ сърдит е, недай би
да прати ни гръм и мълния.

– Сложи ми да пийна и хапна –
цял ден път съм бил на седло.
А коня в обора на ясла
вържи го и дай му сено.

Бай Пано повикал момата
да спържи набърже яйца,
а той със джезвето в ръката
се спуснал в дълбока маза.

Във стаята влязла Надежда
и сякаш изгряла луна!
Забравил умора се вглеждал
еничерът в стройна снага.

И поглед да махне не можел
от нейния чар всепризнат.
В сърцето му тук бил положен
любовният камък познат.

Закон забранявал еничер
да има жени и дом свой.
Е да, но да спре да обича
сърцето ще може ли той?

Тук старецът влязъл и скрито
дал знак на Надежда с ръка.
– Хапни си ти, аго, та сито
да бъде у нас все така.

На маса балканските нрави
езици развързали те.
Омразата в спиртните пари
загубила пак острие.

– Това дъщеря ли е твоя? –
попитал той, боднал мезе.
– А, не, аз отгледах я. Своя
роднина, на брат ми дете.

Едничка утеха е, кръст ми,
е тя в старините на пук.
Остана сираче. Невръстен
отведоха брат й от тук.

Задигнаха турци детето,
запалиха техния дом.
Тогава спасих я и ето,
израстна под моя подслон.

– Прекрасна е, скромна и плаха,
и с мирис на цъфнал салкъм.
Аз моля те, дай ми ръката й!
– О, аго, смили се, сакън!

Не ми я отнемай тъй рано!
Тя мое е свидно дете.
Иди си по пътя си с харно,
с добро да те теб споменем.

– Ще бъде царица при мене
в харема всред куп от цветя.
Богатство аз имам, а тебе
жълтици гърне ще даря!

– За Бога, недей да я взимаш,
не искам богатства безчет!
Та аз съм доволен, че имам
имотеца, нея и чест.

И ти си ми син като нея
и българска кръв в теб кипи.
От малък насила те взели
затуй си забравил, уви.

– Не помня, но вярвам – лъжа е
това, що говориш ми ти!
Баща си и майка не знае
сърцето, но ти не мисли,

че аз съм от камък. Доволна
ще бъде тя в моя харем.
От птичка в простора по-волна
ще бъде. Пусни я със мен!

А твойте сълзи милозливи
не ще ме смилят, туй го знай
и даже Аллах не е в сила
да спре ме в гяурския край!

В очите Надеждини – мъка.
Залели я мисли порой.
Как тя ще живее в разлъка
със спомени мили безброй?

Обичала тя планините
под синия слънчев простор
където в небето орлите
се реели в хорския взор.

Тя с толкова обич и нежност
в лехите отглеждала цвят.
Потокът пенлив в безнадеждност
я носел към свят непознат.

На чичово рамо склонила
главата си в горестен плач,
в живота си сладост не пила ,
ни мъжка прегръдка по здрач,

в последна прощална целувка
в челото докоснал я той
и с тази едничка милувка
прекрачила праг... – Боже мой,

смили се над мене, горкия,
немощния старец самин!
Дано страшна смърт орисия
на теб отреди ти. Амин!

В студения блясък златото
навявало скръб и тъга
и мъка безкрайна, и злото
му станали кръст и съдба.

По друмища чезнел е конник
прегърнал през кръста мома
с угаснал безжизненен поглед.
Прощавай ти, родна страна!...

( Следва )