Наивна съм. И глуповата.
Тази - винаги добрата.
Дето все прощава и мълчи,
а после болките търпи.
"Урок си взимам" - всеки път.
И после свита в някой кът
говоря с другата във себе си:
"Нима не се научи най-накрая?
Не се ли умори? С теб да си играят,
а ти отново и отново да мълчиш.
И винаги да се завръщаш,
готова да обичаш с нови сили.
С усмивка да прегръщаш
точно тези, дето са те наранили.
Не мога вече, трябва да престанеш.
И да си тръгваш, вместо да останеш.
Разграбиха ме. Всичко си им дала.
И вече няма как да бъдеш цяла.
Отломка съм, на никого ненужна.
Не ти ли писна все да бъдеш тъжна?
Моля те, нека този път да е последен,
преди сърцето ни да стане ледено."
И ставам, казвайки си, че преставам.
Тръгвам си и вече няма да оставам.
Но зная,
че накрая
пак ще бъда същата.