Намерих го!

Намерих го в еднообразното си ежедневие,

тогава, когато всичко в мен викаше!

Последен вик за спасение на

вгорчената ми от грижи душа…

Когато в мен обидата бе надделяла,

и, превръщайки се в жива рана,

пареше до болка сърцето ми…

Намерих го случайно…

Сякаш спасителен пояс  за удавник,

хвърлен от Високото,

в бурното море на живота.

Тогава, когато пред мен стоеше

дилемата да бъда или не

това, което бях, или

дали пък да не се родя отново?

Тогава се появи Той и

ми подаде ръка – приятелски.

И каза ми, че трябва повече са се усмихвам…

И да бъда горда!

Повярвах му, реших с усмивка утром да се будя,

независима и силна,

защото само така не усещам болката…

Успях!

Защото в този объркан свят

просто не можеш да оцелееш,

ако не можеш да устоиш 

първо на себе си, превъзмогвайки болката,

и после на всички останали,

които имат нужда от твоята ръка,

от твоята усмивка, от твоята блага дума…

Защото: този забързан и динамичен свят

убива в нас чувствата, и ни превръща

 в роби на собствения ни безразсъдък и алчност…

Защото забравихме, че сме Хора…

Защото: подадена ръка в миг на отчаяние

струва повече дори от цяло състояние.

Защото: все пак у нас са останали Чувства,

които дремят някъде и трябва

вече да ги будим! Трябва да успеем!

Защото: в противен случай

подлежим на самоунищожение…

А трябва да ни има!