НАПИСАНО СЪС СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ

Надеждата е винаги на тръни –

сърна в летеж през дрипави гори.

Яви се в миг – и в миг един потъне,

без да дочуе страшното ми: – Спри!

Тя – птича сянка, светла глътка въздух

из черен пек – и в шеметни утра.

Не знам защо тя все ми се изплъзва.

И моля се – към вас да е добра.

Светулков рой – се рейне, и изчезне

към чужди светове и висоти.

Надеждицата – птиченце над бездни –

дано поне при вас да долети!

За кой ли път небето се разпуква

и чезне мракът – дрипи чер сатен?

И слънцето изписва с главна буква

началото на новия ми ден.

На мен за обич Бог ми го е пратил.

Аз вече се изгърбих като мост –

все чакам да посрещна стар приятел

и да нахраня някой късен гост.

Невям преминах своята пътечка?

Дали бях песен? Плач? И птичи вик?

До пролетта са пропасти от вечност,

а до снега остана само миг.

С протегната душа ви пея песни.

Четете – ако още си личи –

написах ви на гърбавите преспи

"Обичам ви!" – със слънчеви лъчи.