Не знам как сърцето ми ускори се,
забърза ритъма и сякаш искаше от мен да излезе.
Като затворник, заклещен в тялото ми –
милеещ да избяга и със своето спасение да се слее.
Любов, така погубваща,
пагубна и мъчна, такава болест нечувана
в сърцето да се лее.
О, болка, изгаряща,! О, мъка, убиваща!
Как така сърцето падна и не успя да избяга...
Как така сълзите му от скръб прогаряща
и от чувствата недоизживяни
твоите очи не достигнаха и ти сама ме остави.
Ала имам си аз моменти,
малки мигове сладост.
Как с ръце ме прегръща и с устни алени обгръща,
моето съзнание, моята радост, сякаш той ги от пепел в рози превръща.
Часовниците спират да бият и моето сърце сякаш притихва.
Времето като в дъга се превръща и всичко под нея шега е.
Аз и той под дъждеца поспрели,
две сърца на среща, две души в прегръдка нежна...
И как аз очите му заглеждам
и как той се спира край моите и ги поглежда.
Целувка обич, без дъх, без допир.
И ето той, ръцете ми с устни прегръща,
а аз се чудя какво ли се случва.
Тази малка среща наша,
скрита под двойки очи и чукането на калвача.
Така добре от времето изтрита,
дори накрая от нас неоткрита.
И вечер той няма да ме помни,
а аз с притаен дъх от любовта ще си остана,
никой няма да разбере
какво се случи и какво с нас стана.
Как единствено сърцата ни допряни,
едно за друго копнеещи, уви
и как сладката целувка под дъгата
ще си остане моя сън и нашата малка тайна.
© Селин Фикрет Всички права запазени