Нашият иконостас
С въгленче теб ще рисувам във стих.
С очи, с очи ме разстреля!
Моята обич е тайна и тиха,
а олтарът ни е постелята...
Смутеното утро със срам ги загръща
нашите чувства, съвсем не невинни.
Високосна година в секунда се връща,
щом срещнат се две половини.
Ако от обич се губи умът,
то ний сме безумни, но много щастливи.
На небето проявява фотографът луна
на живота ни лудите негативи.
Усмихни се! Остава снимка от нас -
целувка, онемяла от щастие.
Как упоява такъв иконостас -
разпънати в сладострастие!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
