Настойчив монолог
Да беше огледало като хората,
показало ме би на младини.
Без милост откровеничиш, умората
дълбае по страните падини.
Онази непозната от екрана ти
настойчиво се взира в моя скут.
Бретона си разресва, скрива раните,
с усмивка бърза да прогони студ,
нахлуващ безпощадно от отвъдното,
стаено в твойте мощни дълбини.
Нехая за трохите ти, оскъдните,
последните, които нарони
на времето в протегнатите шепички.
Смалявам се, но ръстът ми едрей.
Не бързай да препращаш тайни шепоти,
да ме поглъщаш пагубно, недей.
Разгарят клади тъмните ми ириси,
бушува буря в погледа ми смел.
Премъдра като древните папируси,
съм Феникс, към безсмъртие поел.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светличка Всички права запазени
